Заседях се сериозно на този комп. Мамка й и тъпа работа! Писна ми да гледам в монитор. И да цъкам мишка и клавиатура нон-стоп. Побъркаха ме вече. Писна ми да седя на шибания стол, да изпълнявам неизвестно на кого нужни действия и да КИБИЧА тук по дванадесет часа! Още малко остана, не знам как ще издържа... Ще ми избият чивиите. Имам нужда да изляза на чист въздух, да потичам, да покарам колело, да поритам мач – НЕЩО! Не съм чак такъв офисен червей. Личинка някаква, дето само си лежи и обработва в стомахчето си някакви суровини, мъти си яйцата. Не искам такъв живот! Това е против природата ми! Имам нужда от активност, от впечатления, от пространство за разгръщане на творческите ми идеи... А! Ееей, най-сетне свърши работното време. Тръгвам сиии! Сега вече мога да направя нещо смислено. Например даааа... какво смятах да правя, по дяволите? Да изпера прането?.. За Бога, не! Тъкмо свърших бачкане все пак. Имам нужда да си почина. Почивка, почивкааа... Ще играя един CS с Гошо! Ето това е! Ще поиграя малко, пък после ще помисля какво ми се прави, ако остане време...

Вися тук от час и половина. Ще ми се да имаше по скалата някаква нищожна чучка, на която да се подпра в по-различна поза. Сменям натоварването от левия крачол на седалката в десния и от време на време се облягам „по турски“ на стената, за да прехвърля тежестта в колана на кръста. Досадно е, да. Но кой ти ги дава тези гледки? Кога ще се увесиш от 300 метра отвес да видиш природа? Тези неща се постигат само с усилия, воля, любов и отдаденост. Нека си стоят тъпаците в шибания град – даже го виждам смътно там вляво в далечината. Не мога да си представя да вирея там долу, без да мога да избягам от шибаната рутина по чукарите. Какво ги крепи всичките тези хора там?! Нищо. Те са в капан. Нямат път за бягство. Те са затворени в терариумче за плъхчета. Правят, каквото им се каже, за да получат доказаното възнаграждение във вид на храна. А аз съм над тях. Моето занимание ми изпълва душата в момента. Аз съм като птица – свободна, извисена, естествена, нехаеща за всички земни болки. Аз съм буквално НАД нещата... Абе тоя няма ли да мръдне от тоя пасаж?! Вече над час чакам вторият от тройната свръзка да вземе да направи съществена дистанция, за да тръгна и аз най-сетне! Ааа, побъркваш ме, човече! Набери се на тъпата примка, ако не можеш чисто, за Бога!.. Ей, диване, спри да СПИШ мамка му и раздвижи тези крайници!!! Ееей, най-сетне мръдна. Халал да ти е! Аре, най-сетне мога да мръдна и аз. ПАУ!

Сигурни бяха, че той няма да се вземе в ръце. Че той ще се надруса пак при първата изникнала възможност. През първата година в комуната и той беше сигурен в това. Остана за всеки случай втора година. Не вярваше в религиозните пердета върху цялото му ежедневие – а и как да вярва, като беше виждал Господ да прави немислими експерименти върху хора, както и хора, правещи немислими неща на други хора? Живееше си живота в дадените обстоятелства. Обичаше хората, доколкото разумът му го позволяваше. Отърва се от физическата и психическа зависимост от опиати, намери си жена. Живяха заедно над година... После реши да се прибере за малко в родината си да си оправи документите. Приятелка от комуната го помоли да занесе някакви пари на майка й. Добре, защо не? „Разбира се, как пък няма да ти помогна!“, каза той. Въртеше се по българската бюрократщина с неговите си проблеми, когато мацката му се обади: „Нали не си се надрусал? Парите стигнаха ли до майка ми?!“. Той въздъхна отчаяно и прехвърли нейния трансфер на сума в неговата приоритетна графа. ПЪРВО оправяме проблемите на другите. ПОСЛЕ моите... Заболя го само и единствено от недоверието.

Мостът беше ужасно разбит. Бяха останали носещите въжета и въжетата отстрани, цялата дървения беше изгнила и рухнала в реката. Това беше най-отчайващия възможен завършек на пътя им към спасението. Бяха прекарали в джунглата петнадесет дни без вода и храна, за щастие бяха достатъчно изобретателни и адекватни, за да търсят и ползват ресурсите на природата и да оцелеят. Но като цяло едвам кретаха и търсеха признаци за цивилизация, искаха да се махнат оттук. И ето ти го признака – точно този мост! Нищо по него не изглеждаше достатъчно здраво, за да издържи теглото на един човек. А и да издържи един – какво оставаше за втория? Чудиха се пред моста и двамата цяло денонощие. После единият каза „Аз ще огледам нагоре по реката“. Вече нямаше място за спорове, другият просто кимна. На 500 метра нагоре се намери мост от корени – пичът чак тогава разбра, че „древните“ хора са опъвали корени от стабилни пълзящи растения от едната страна на реката до другата, с цел да оформят мост след около петдесет години.  Върна се и извика другарчето си да стъпи върху тази природна забележителност. И двамата са живи:)

- цивилизация
- природа
- другите
Корените са и трите.